Тайната на Пандора Няколко по-светли косъма бяха паднали върху листите на простряната на пода тетрадка. Винаги когато изпаднеше в депресия – например преди изпита по старогръцки, започваше да и пада косата. “Сега вече наистина ще оплешивея…”, каза си тя и се взря отново със зачервени очи в нещастното “Аз” в центъра на схемичката, от една страна уязвимо от подмолните удари на подлото “То”, а от друга, подложено на унищожителните санкции на безкомпромисния “Свръх-Аз”, от които щеше да и опада косата. “То” пак беше изиграло мръснишки номер, в резултат на което излезе, че именно тя е мръсница, което идеално потвърждаваше поучителната аксиома на майка и, че всички жени са мръсници, независимо от това дали осъзнават това или не. Вече чудесно се вписваше в най-циничните и същевременно най-разпространените характеристики на своя пол, които тя така ненавиждаше, а именно – кокетиращо, бъбриво, празноглаво и подло същество, което си следва интереса, ако е наясно с него, разбира се. Но как можеше да преодолее това досадно идентифициране с представител/к/ите на своя пол, при положение, поне генетично носеше /ако съществува такова нещо като наследствена памет/ наследството на такива глупачки като Ева, Пандора или Елена, които бяха намерили полагащото им се място съответно в Библията, митологията или литературата, благодарение на гафовете, които са вършили?! Именно тяхното малко наследство беше “То”, което не и позволяваше да си държи устата затворена, когато трябва и което стана причина в дневника и на датата 13. 08., петък и както впоследствие разбра – Неговия рожден ден, да пише с големи букви “Аз съм една мръсница!”; страхотен подарък наистина – да изтърве това, което трябваше да бъде тяхната малка тайна: на Янис и Стела. Всичко се случи толкова непредсказуемо, че до последния момент на сглобяването на този омагьосан пъзъл тя не осъзнаваше собствената си роля в него. С Янис се запознаха преди около един месец, когато тя за пръв път посети Гръцкия Двор, или така наречения “Олимп”, където се помещаваше първото българо-гръцко дружество във Варна. Определения от рода на “любов от пръв поглед” /по-скоро “…от първа метакса”/ я затрудняваха, но във всички случаи имаше нещо като влюбване в тази топла юлска вечер. Все пак за човек, който следва гръцка филология това място, където можеше да слуша гръцка музика, да намери гръцки книги или просто да поговори на гръцки, само по себе си беше БОЖЕСТВЕНО. Месецът се изниза неусетно с монотонността на тъжна гръцка песен и сега като се опитваше да си спомни нещо определено пред погледа и изплуваха белите статуи, които Янис елегантно заобикаляше, докато носеше таблата с напитките. Шефът на заведението, Георгиос` , който поради шефската си позиция, възрастта си – трийсет и шест, или поради присъщото си невъзмутимо спокойствие се отнасяше към нея с някаква непроницаема смесица от снизхождение и несериозност, докато Янис се държеше с нея като с приятелка от детските си години, все пак той беше още само на 26 години и играеше ролята на обикновен сервитьор. Разправяше и своите мечти под формата на малки тайни, които обикновено бяха доста фантастични, като например идеята да организира “Вечер на Музите”, когато всички посетители на Олимп да бъдат обучавани в свирене на арфа и др. подобни. Една вечер, обаче, той я изгледа изпитателно и малко по-сериозно от обикновено заяви: “Ще ти кажа нещо важно, но не бива да споменаваш на никого, нито дори на майка си, нито дори на гаджето си!”/странно кого имаше предвид?!/. “Разбира се.”, отвърна начумерено тя, защото мразеше да се съмняват в нейната дискретност. “А ако е толкова секретно не ми го казвай!”, намуси се тя. “Въпросът е да не се изтървеш пред някого, пред когото не трябва.” Любопитството и леко се изостри, но раздразнението остана. “Искам да намеря меценат, за да мога да отворя нов клуб. Много неща ме дразнят в “Олимп”…задушавам се в тази снобия!” Стела за пръв път чуваше толкова дълбоки признания от него. “Искам да създам клуб, който да бъде достъпен за всички, които желаят да се докоснат до културата на Гърция – без членски карти и ограничения…” “Страхотна идея”, прекъсна го Стела, “А кой смяташ, че ще вербуваш за каузата си?” “През септември ще ходя на гости на чичо ми в Солун, той е собственик на кораборемонтен завод – храня известни надежди…” “Е, дано да е алтруист като тебе!” Стела сметна, че е настъпил моментът да го покани да дойде с нея на Шабла за Затъмнението, което и се струваше, че ще изведе връзката им на принципно ново равнище – и отново се сблъска с този негов необясним страх, който го отдалечаваше от нея. Отговорът, който целеше да бъде забавен беше, че “от Олимп няма по-подходящо място за наблюдаване на такова грандиозно явление.”, а в следващия миг Георгиос го извика и тя остана сама… сама с надигащия се в нея гняв. Стела отиде в “Олимп” едва на втория ден след затъмнението. На входа поздрави Георгиос, който я попита: “Как вървят работите?”, имаше предвид конкурса за стипендия в Гърция или поне тя така си мислеше. “О, сега търсим спонсор.”, отговори тя, защото беше разбрала, че само връзкарите можеха да се уредят чрез конкурс. Изведнъж и хрумна, че чичото на Янис може би беше човека, който и трябваше: “Чичото на Янис сигурно ще удари едно рамо – щом е за такава благородна кауза…” Под изпитателния поглед на Георгиос тя се чувстваше сконфузена – но защо?! “А, значи това бил спонсорът на “Пандора”! Затова ли Янис напоследък се държеше толкова потайно?” Трябваше и половин минута, за да осъзнае, че е казала точно това, което не трябваше за нищо на света да издава и още два психоаналитични терзания, за да установи защо го е направила – защото мръсното “То” искаше своето отмъщение. *** Унесена в мисли Стела се стресна от звъна на телефона. “Ало?” “Здравей! Защо не се обаждаш? Какво правиш?” “Нищо, а ти?” “Сега ще ти доверя една малка тайна…” “О, само това - не! Не мога повече!” “Става въпрос за клубчето – ще се казва “Пандора”. Стори и се, че това беше най-унизителното наказание, което някога беше получавала. Въпреки, че и беше пределно ясно, попита глухо: “Как го измисли това “Панд…”, задави се, сякаш не можеше да преглътне обидата. “Ами, така се казва сестра ми. Тя не заслужава особено, защото се е раздрънкала вече наляво и надясно, но какво да я правиш – сестра! |