Смисълът на бягството

Повървях още няколко часа и накрая Го видях – беше седнала на една от трите големи равнини и късаше лист по лист една огромна маргаритка. Наоколо нямаше и помен от Онова и аз тихо се доближих до Него. Все още не ме беше забелязала – продължаваше да си къса своята маргаритка периодично по едно листче и го пускаше да се рее из въздуха понесено от топлия вечерен бриз. А! Ама наоколо нямаше море… Няма значение. Мен сега ме вълнуваше друго – Задачата.Беше толкова голямо, направо грамадно и внушително, а само след миг щеше да прилича на ей тази мравка, която…

-Ехо!…

…Която току що настъпих…

-Съжалявам!

Наистина, дали трябваше да го правя –п То беше толкова красиво и симпатично – беше ми направо жал…Но импулсът не ме остави дори да размисля – по подадения сигнал инстинктивно вдигнах ръка и натиснах спусъка дори два пъти.”Колко е жалко да го /Го/ гледаш, камо ли да го правиш!”, беше казал Крав, някогашен приятел на Слогад. Някогашен понеже веднъж, когато изпълнявал Задачата се случи нещо непредвидено – То също имаше оръжие и когато…Ох, кой ме удари?!…

Автоматът спря автоматично със своето обичайно щракване. Аз обаче си останах в удобното меко кресло за гледайки на филмони размишлявайки.

“А може би така е по-добре.Сега Онова има повече шансове да оцелее. Освен, че спаси с бягство /само дето не ми пръсна черепа/, беше премахнат основният му конкурент…Защо ли изобщо си избрах тази професия?…И аз даже не знам….!”

Станах, отворих шлюза и отново потънах в атмосферата на командната зала. Летяхме към следващата Задача.