А хората, стотиците полуголи тела, налягали върху своите безброй шарени плажни кърпи ще продължават да ломотят полугласно нескончаемия поток на недоволство, изливащ се от устите им - хиляди думи без всякакъв смисъл- “Защо е горещо…това скапано слънце, изгори ме като рак…ох, господи, поне секунда ветрец…не, вече не издържам на тази жега…- и тъй нататък, докато най-накрая не помръднат отпуснатите си тела и не се цопнат тежко в разхлаждащите води. Или пък не се приберат по домовете си, пръхтейки като изморени след безкраен километричен преход коне, за да могат малко по-късно, сбрали от небитието или пък от хладилника нови сили да излязат по улиците на големия град и да се слеят с пъстроцветния поток от лица,дрехи и тела, витрини и сергии, живеещ самоцелно, носещ се бавно и тромаво по улиците, понесен от собствената си инерция…

Усещам лек повей на вятър. Прекрасен, благословен вятър, даващ ми сили за още няколко минути живот. Морето, плажът, с неговата изпълваща окото пъстрота, искрящата морска повърхност, набраздена от случайното гребенче на едва забелязваща се вълничка; разнородната маса от тела, припичаща се на слънцето и пуфтяща от жега, подскачаща, размахвайки ръце и крака из водата, продаваща сладолед и ледено студена вода на тълпата, перчеща се с ясно открояващите се плочки на коремните си мускули и изпъкващи вени на напращялите си бицепси; дразнеща очите и възбуждаща фантазиите на останалите с кафеникавите щръкнали зърна на стегнатите си гърди, полюляващи се в такт с плавните движения на дългите бедра, по чиято гладка лъщяща кафеникава кожа бавно прокарва дълъг и тънък пръст, опитваща се да привлече вниманието на човека отсреща, силно заинтригувана от видимо голямата издутина в опънатите плувки. Шумът, кашата от гласове, шепнещи, мърморещи, провикващи се, граченето на гларусите, шумът от плискането на водата и на скърцащият под нозете парещ пясък. Всичко това е далече. Може би на повече от сто километра. Или пък на сто и петдесет…

Нов полъх, но в него не се долавя соленият мирис на морска вода, а на нещо зелено - на открито равно поле, разпростряло се навсякъде около мен, зеленикави стръкове трева, тук-таме жълтеещи от изсушилите ги слънчеви лъчи. Въздухът бавно трепти. Няколко самотни дървета, провесили тъжно клони, отрупани с мътно-зелени или кафеникави листа, изглеждат по-изморени и отчаяни дори и от мен. Правя няколко крачки напред, след това обратно. Под подметките на протритите ми кецове проскърцват малки камъчета, парченца стъкло и какво ли още не. Сивкавият гръбнак на правото шосе се простира от единия край на хоризонта до другия. Права линия без нито един завой, дори малка извивка, поне. Хиляди тонове асфалт, застинали в мъртвешки покой, нажежени до безкрайност, прави и гладки като самолетна писта насред забравено от бога поле; нов асфалт, може би преди седмица или две тук са бумтели машините, бълвали из утробите си новата писта за лъскавите автомобили, профучаващи покрай мен, забързани за нанякъде си. И никой не спира.

В далечината се появява малка червена точка, подскачаща нагоре-надолу в трептящата въздушна маса. Уморено протягам ръка, пръстите присвити с изправен нагоре палец. Моля те, спри! Хайде, дявол те взел! Спри! Вече не издържам на това проклето, пусто и горещо място…

Червената точка бързо се уголемява, нараства и приближава все повече. Прелита край мен като стрела…Автоматично свивам палец и протягам средния си пръст нагоре. Мамка ти!

Вече час и половина стоя на това тъпо място, махайки с ръка като идиот на всеки преминаващ автомобил или камион, но никой не благоволява да спре. Вече съм напълно сигурен, че раницата ми тежи поне един тон. Псувам гласно този, който ме остави на тази отсечка от магистралата, забравил вече задоволството, което изпитвах, когато се качих в лъщящият му нов модел Мерцедес и блажено се отпуснах на кожената седалка. Бяхме пътували не повече от час,когато спря и каза че оттук се отклонявал встрани от моята посока. Е, добре, рекох си по този път се движат стотици коли, все някой ще спре. Дори повървях малко, отпочинал, изпълнен с надежда, а и имащ нужда от малко раздвижване; малко- може би половин километър, не повече, напред по протежение на пътя продължаващ направо след отбивката. И ето ,че вече стоя тук час и половина и никой не изпитва каквото и да било желание да вземе в колата си един оклюмал, изпотен и прашен стопаджия.

Смъквам раницата от гърба си, развързвам пристягащите отвора й връзки и вадя пластмасова бутилка с вода, нагорещена от жегата и с вкус на застоял чай, загубил билковия си аромат, чай, който все пак в крайна сметка се оказва само вода. Блудкава. Гадна. Вода. Добре е че поне имам и нея. Останал ми е малко повече от литър. Трескаво надигам бутилката към пресъхналите си устни. Живителната струя се стича вътре в мен, разливаща се, карайки ме да се чувствам жив и освен това да съм радостен от факта, радвам се че мога да изпитам такава една наслада. Върховното удоволствие от поглъщането на вода. Бавни и големи глътки. Спирам. Трябва да ми остане и за после.

На хоризонта се появява ново проблясване, нещо там отсреща наистина мига забързано, дочувам и вой на сирена. Петънцето за миг се уголемява и приближава стремглаво. Линейка. Мисля си, е, няма нужда, наистина все още няма нужда, не съм тръгнал да умирам, все още… Секунда сарказъм. Пред очите ми се появяват няколко кадъра, сякаш измъкнати от някой филм на ужасите - изгорен до неузнаваемост от убийствените слънчеви лъчи труп на неуспял стопаджия…самотен лешояд, кръжащ високо в небето над него, а мършаво, проскубано и гладно псе ръфа част от ръката,все още протегната напред, стиснала юмрук с протегнат нагоре палец… Или пък друга - самотно шосе…крайпътен стълб от прогнило тъмнокафяво дърво, някогашен електрически стълб, от който сега само жално са провиснали остатъци от жица…върху стълба е завързан скелет, по него все още висят полуразкъсани остатъци от дрехи с неопределен цвят, с раница, провесена на белееща се раменна кост,ухилен череп с дълбоки тъмни дупки на мястото на очите, гладали уморено с очакване към преминавалите край него автомобили, дотогава, докото не е угаснала и последната искрица живот…А някъде над него, грубо сковани с ръждиви пирони дъски, върху които разкривени букви със странен червен цвят съобщават:” И аз съм стопаджия като теб…ха ха ха …”

По дяволите! Явно слънцето и умората са започнали да ме подлудяват…Пикае ми се…Линейката преминава покрай мен. След няколко секунди се скрива в далечината, а воят на сирените й бързо заглъхва. Явно някой е оплескал ситуацията. Радвам се, че не съм аз.От съжаление нужда, а и смисъл няма, казва моята логика. Сълзите и мъката са за хората, които наистина нямат какво друго да правят, освен да се отдават на емоциите си до някаква ненужна степен. Разбира се , тъжно е, когато някой си отиде от този свят, но, мисля си най-вероятно ще му е по-добре там, където е отишъл, отколкото тук. Защото ако тук животът му е бил тежък, изпълнен с трудности, нещастия и провали, болка и сълзи, то какъв смисъл да тъжим за него, щом като той се е избавил от тях? Ако ли пък е бил щастливо и преуспяващо копеле, живуркащо си блажено, изкарващо парите си без да пролее и капчица пот за тях, каращо хората да живеят за него, даряващ ги с грижи и нещастия, то какво по-хубаво,че не е вече между нас!? А пък ако е бил някой търсещ смисъла на нещата нещастник, стараещ се да угоди на тези около него, опитващ се безумно да накара света да види една по-добра страна на живота, една по-стойностна причина за съществуването, тази, която той е открил, тогава какво? Ами, няколко реда сълзи от близки и приятели, може би и от някой сред тях, който го е обичал и толкова. Куп червеи, глозгащи одърпания разложен скелет. Паметна плоча,на която пище ”Той вярваше…” . Следваща страница, отгърната от тези, които са останали живи, без значение какви са те, не от него…той спокойно ще си гние…

Жив съм,следователно има защо. А ако няма, то тогава това какво ви влиза в работата?!Живите са живи и ще живеят и заради мъртвите,ще пият, ще ядат, ще пътуват, ще се чукат, ще се радват, ще плачат за тези, които няма повече да правят всичко това, питайки си понякога “защо”.

Оглеждам се. Нито следа от автомобил. Все още ми се пикае. Разкопчавам си колана, няколкото копчета, бъркам в слипа и си го вадя;з апочвам да пикая, изстрелвайки струя гореща пикня, заливаща завехналите тревички до шосето. Имам чувството,че продължава цяла вечност; оставям се блаженото усещане от изпразването на мехура да завладее цялото ми тяло. Ох, готово, изтръсквам си го и си го прибирам обратно; закопчавам копчетата и пристягам колана.

Вадя отново бутилката от раницата си и отпивам две големи глътки. След това пълня шепа с вода и я изливам вярху косата си, още една… Прокарвам пръсти и разрошвам късите косми,някои от тях щръкват в различни посоки.Струйка вода се стича до гърба ми и леко ме гъделичка; друга се процежда покрай ухото ми и се стича бавно надолу по врата… Трета и четвърта се спускат по бузите ми, пак надолу, през наболата ми вече брада и се загубват някъде из дългите косми на вирнатата ми брадичка.

Присвивам леко очи за да мога да фокусирам проблясващото на слънчевата светлина петънце, току що появило се в далечния край на шосето.Някакъв тъмен цвят, вероятно масленозелено…Приближава се бързо. Изглежда хубава кола. Устните ми се движат бързо, мърморейки полугласно молби към надвисналите препичащи небеса този път да спре. Протягам ръка. Вече е доста по-близо; сигурно ей сега ще профучи покрай мен и ще се изгуби в далечината,както всички преди. Остават не повече от двеста метра… Проблясване на фаровете, до ушите ми достига скърцането на спирачки и свистенето на раздвижения въздух. Преминава на около метър от мен - лъхва ме миризмата на гуми, свистели по асфалта и изгорели газове;спира на двадесетина метра от мен. Навеждам се бързо,грабвам раницата,която бях захвърлил на земята и с няколко бързи крачки се доближавам до предната врата. Протягам ръка към дръжката, отварям я и пускам раницата си долу пред седалката;без да казвам нито дума се отпускам тежко върху плюшената тапицерия.З атварям вратата. Първите няколко секунди отминават в опити за преценка на ситуацията и обмисляне на първата реплика,която да кажа. Насочвам поглед към шофьора…Шофьорката…Искам да кажа “ Здравей!” с възможно най жинерадостния тон на който съм способен, но вместо това от устата ми, подобно на тухла четворка се откъсва едно глухо “ Офф, най-после!…Карай по-бързо оттук, щото не искам да го виждам повече тва шибано място…”

Получавам усмивка. Колата потегля и бързо ускорява.След секуди вече се движим с повече от сто, но единствения признак за това е показанието но стрелката. Започвам да изучавам с поглед притежателката на усмивката - красива млада жена, на около 25- 28 години, със зелени очи и тъмнокестенява коса с лек червеникав оттенък. Прекрасно тяло. Не мога точно да преценя височината, но е поне метър и седемдесет. Слаба и с приятен за окото слънчев загар, малки, стегнати гърди, едва прикрити от дълбоко изрязаното деколте на шарена лятна рокличка на цветчета, свободно спускаща се по извивките на тялото й, разкриваща изпод леките си гънки хубави дълги крака някъде от средата на бедрата им. Погледът ми се плъзба бавно надолу, като се спира за по-дълго тъкмо върху тях; малко отклонение още по-надолу, след това обратно нагоре, към мястото, където някой чифт бикини удобно си лежи под тънката повърхност на коприната.

Вдигам очи нагоре и се усмихвам с ъгъла на устните си- срещам нейните изумрудено зелени очи, изучавали допреди секунда мен и структурата на моето тяло, най-вероятно със същия интерес, с който аз правих това. Мисля си, най-вероятно тя е задържала погледа си за по-дълго време върху издутината на дюкяна на тесните ми панталони с ниска талия и открит цип. Ха! май след всичкото това припичане на слънцето фантзията ми отново ще започне да функционира нормално. Получавам още една усмивка от нейна страна; любопитен поглед отправен към мен изпод тънките, прилежно изскубани вежди; явно очаква от мен да започна разговора, което си мисля как ли бих могъл да направя…

“Благодаря ти “, казвам, “че ме измъкна от този ад, вече се бях отчаял, че някой ще ме ощастливи…” При тези думи тя любопитно повдигна вежди и отново ме дари с усмивка, този път сякаш долавям някаква предизвикателност в нея, или поне на мен ми се иска да е така. Хайде де, няма ли да кажеш нещо!! “Знаеш ли, дори преди малко покрай мен мина една линейка,помислих си че е за мен…толкова бях изморен, че ми се струваше, че всеки момент ще пукна…”

“Беше?!…А сега не си ли?..”- това са първите думи, които я чувам да изрича; гласът й е леко плътен и дрезгав, като на човек,които не е спал достатъчно, но всъщност е много приятен, особено след час и половина разговор с приятни събеседници като шосето и асфалта…

“Е, да, бях… но сега се чувствам много по-добре. Прохладно е, седнал съм и все пак се движа и не съм на онова шосе, което ме караше да си мисля, че задникът ми се е превърнал в парче нагорещено дърво…освен това съм и с приятна и красива жена, та какво по-добро от това?”

“Благодаря за комплимента…”

“Няма защо, все пак това е самата истина…”

“…а всъщност струва ми се че и по приятни неща има от това да пътуваш в такъв един горещ ден…Аз поне се сещам за доста…”

“Е, при добро желание и аз бих могъл да ти изброя няколко дузини, особено използвйки малко повече фантазия, но моля те не ме карай да го правя, щото съвсем ще лудна…”

“ Ха-ха-ха…” невинен смях, не чак толкова невинна усмивка, караща ме да се замисля над едно от тези по-приятни неща, минали през ума ми, което включваше и нея и мен, правещи си разни приятни неща, мисълта за които, бързо поглеждам надолу, би могла да накара онова нещо в гащите ми леко да ме притесни, размърдвайки се. Все пак не съм бил с жена от повече от месец, пък всичките тези полуголи красиви жени, които имах възможността да наблюдавам през последните няколко седмици достатъчно много бяха възбудили фантазията ми и бяха накарали хормоналните потоци в тялото ми да закипят… А и сега се намирах тъй да се каже насаме с една доста привлекателна жена, с която с удоволствие бих…

“Хей, какво става, ти май нещо се замисли…тук ли си?”

“Аз ли, ами да, разбира се, само такова за малко се пренесох на друго едно място, с там тия по-приятните неща…”

“Ха, така ли ? Е, и как беше?”

“Хм, да… ама…”

“Няма ли да ми кажеш?”

“Да, бе , ама… аз…такова…а, не …аз само си спомних нещо. Та, за къде пътуваш?”

“За София, а ти?”

“Ми то и аз, ей страхотно! Така поне няма да ми се налага да кисна цял ден на някое скапано шосе и да махам като ненормалник в тая жега. Пък може и да замръкна някъде…и я нещо ме изяло, я нещо друго, по-приятно…”

“Та ти на изяждането нещо приятно ли му викаш?

“Е, зависи, все пак…” неволно насочвам поглед надолу към скритото продължение на бедрата й. Минават няколко секунди, след това тя тихо пормълвява:

“Ммм, да …май се сещам за какво говориш…”

Неловко мълчание,не знам какво да отговоря.Тя отново подхваща разговора. Разпитва ме какъв съм, как и защо. Студент. Търново. Английска филология. Обичам това и това, занимавам се с к'во ли не – общи приказки; думи, думи неща, които хората си говорят, когато искат да се поопознаят или поне да добият обща представа за човека срещу тях. Говорят, разменят думи, слушат…

Главното обаче човек може да научи проследявайки начина, по който протича разговора; погледите, случайните такива, едва забележими, хвърлени насам-натам, присвиването на устните, неволното им облизване, прихапване, жестовате, смисълът…Смисълът, който обикновено влагаме в думите, изричайки ги и смисълът, който се опитваме да накараме събеседника ни да открие в тях. Говорим със заобикалки, прикриваме емоциите и желанията си, намеренията си, удобно опаковали ги в обвивката на словото – думи и изречения, хиляди, играем си с тях, манипулираме с езика, изопачавайки го в същността му, нерядко неволно; вмъкваме думи, които може би не сме искали да кажем, но устните ни сами са изрекли. Играем си на една игра, чиито правила не са ни достатъчно ясни, прикриваме се, дебнем се из засада, изстрелваме…думи. Вникваме в смисъла на казаното, все по-дълбоко, откриваме зад завесата неща, които трябва, които са там или които ни се иска да са там; търсим; виждаме пречупеното през многобройните огледала отражение и го възстановяваме обратно до първообраза му, нерядко с дребни или пък не чак толкова дефекти. Лъжем- неволно, целенасочено. Поставяме капани, попадаме в други. Правим се на хитри. Завои, завои, маски, костюми. Защо? Може би това е заложено у самите нас, дълбоко в същността ни.

Богатството на езика ни се крие в различните значения на една и съща дума и нейните форми; те са производни на безкрайните ни мисловни игрички, каращи ни да си мислим, че умеем да боравим с езика, когато успеем да вложим скрит замисъл, дълбочинност, проникновеност в куп иначе обичайни думи. Никога не говорим направо, никога не употребяваме чувства, чисти чувства и емоции, неоковани във веригите на едва ли не задължителното преиначаване на директното. Защо например да не й кажа сега, че е готина, защо трябва да прикривам емоционалният поток, напиращ у мен, защо да не й кажа, че ме възбужда,че бих искал да я чукам, защо и тя да не ми го каже, след като явно е така? Това са придобити навици от живота, ширещ се около нас. Боравейки с думите, ние се опитваме да открием недостатък, прикрито желание, съкровена мечта или каквото и да е друго, което искайки да изкажем и осъществим, не правим, сковани от възпиращата ни двусмисленост на атмосферата, от нуждата да отстраним недоброжелателите, спъващи мечтите ни в зародиша им. Думи, думи, думи. Езикът е просто средство за прикриването на истината. Толкова рядко се осмеляваме да мислим гласно и да споделяме. Превръщаме се в едни обикновени думи с необикновено, но скрито съдържание, което в желанието си да опазим от неправилна употреба и разбиране, забравяме, постепенно прикрито в удобното му скривалище, дотолкова, че един ден достигаме до трансформацията си в едни наистина съвсем обикновени думи. И когато другите не успеят да вникнат в скрития ни замисъл, ние ги обвиняваме в неразбиране, забравили за собственото си престъпление, довело до именно това неразбиране.

Разговорът ни продължаваше все така напредващ и навлизащ още по-навътре из пустинята на безсмислието. Видяната от единия от нас дюна бе моментално или пък за разнообразие постепенно изкачвана, понякога придвижването из пясъците бе бързо и лесно, друг път ми се струваше, че всяка една песъчинка заживява свой собствен живот, посветен единствено на една-едничка цел – спъване и затрудняване на изкачването. Прозрачността на разговора ни бе досущ като тази на пустинния въздух, спуснал се плътно, обвил в булото си всяка една песъчинка от поредния пясъчен хълм. От току що покорената височина се виждат само още милион подобни и нищо друго. Безкрайност. Никакъв оазис, нито дори мираж. Все пак продължавах да се взирам, опитвайки се да налучкам правилния път към някакъв неясен и по-скоро приказен и нереален, отколкото вероятностен оазис. Пътуването продължаваше, напред и все напред, независимо дали проследявах пътя през погледа на ездача на камила, чиито копита затъваха из златистите, нажежени от обедното слънце песъчинки или пък от удобната предна седалка на нейната кола. Всъщност какво значение имаше начинът, по който ще измина пътя, важното бе да не подмина оазиса, с неговите приведени, шумолящи от случайния полъх на вятъра пустинни палми, надвесили се самотно над езерце или по-голяма локва изпълнена с тъй желаната от плътта и съзнанието ми прозрачно-синя вода.

Думите се сипеха от устата ми една след друга, но мислено, следвайки една съвсем друга нишка търсех начин да се добера до онази позиция, онзи оазис, от който да мога да продължа или започна отначало играта на думи, с която започна разговорът ни. Опипвах внимателно всяка вероятна пролука в нескончаемия словесен поток, за да мога безпрепятствено откривайки я да достигна до желаната от мен цел.

Оказа се че живее в София и е на двадесет и седем години, не че фактът имаше кой знае какво значение. Притежаваше някаква фирма или пък просто отделен магазин за продажба на козметика, изреди някакви луксозни марки, които нерядко бъх виждал наредени по лъскавите витрини из централните улици на по-големите градове. Спомена нещо и за любимия си парфюм, заглавие, което въпреки че звучеше познато не си направих труда да запомня, поради простата причина, че едва ли някога бих разполагал с необходимото количество пари, та да си позволя да го купя и подаря на някоя жена. В момента си била сложила от него… Вирнах неориентирано нос и с изразителна физиономия, която само я накара да се разсмее, подуших във въэдуха като куче.

“Едва ли ще го усетиш така…не е от онези натрапващи се от километър миризми, които жените непрестанно изливат върху себе си в промишлени количества…”

Постарах се да вложа известна доза разбиране в погледа си.

“Приближи се…” Бърз поглед, нейният все така продължаваше да следи пътя, подканваща усмивка. Добре тогава; в следващия момент бях наведен доста близо до нея, носът ми едва ли не забит в широкото деколте на рокличката й. Впечатлението бе страхотно – аромат на нежна кожа, едва промъкващ се до сензорните възприятия на носа ми сред значително по-ярко отличаващият се, но все пак лек мирис на нещо много свежо и омайващо. Идеята, промъкнала се в мислите ми бе на огромно количество цветя, прохладен въздух и нещо, доловимо на границата на възприятията, афродизикът бих го нарекъл, упражняващ доста добре своето възбуждащо действие. Явно наистина съм бил запленен от усещането, защото гласът,питащ “Харесва ли ти?” дойде от някъде над мен; отдръпнах се назад, придавайки си леко смутена от увличането си физиономия, опитвайки се по този начин да си изпрося извинение за продължителния си престой в такава близост до гърдите й.

“Впечатляващо…Наистина страхотно…”, изкоментирах, но би трябвало да си призная, че коментарът ми бе също толкова насочен към парфюмът й, колкото и към прекреснате гърди с леко щръкнари връхчета, които бях съзрял…

“Благодаря ти…”

“Не носиш сутиен…”, казах без действително да съм го обмислял.

“Ами, да …така се чувствам по-добре.”

“И аз…”

“И ти?! Искаш да кажеш, че и на теб ти е по-удобно без сутиен или че и ти се чувстваш добре, защото аз съм без сутиен?”

“Хм, тук наистина ме затрудняваш…”

“Сериозно?”

“Ами, да. Всъщност би трябвало да си призная, че едва ли бих се чувтвал удобно със сутиен, а пък за второто без съмнение си права - все пак аз съм мъж, и то смея да твърдя с определени естетически разбирания и вкусове, а при теб определено има какво да се види и то действително вписващо се в представите ми за красиво…”

Мълчание, което продължи десетина дълги секунди; мислех си дали коментарът ми не е бил не на място и ако то какво би последвало. Бях възнаграден с пронизващ поглед, каращ ме за секунда да изтръпна, последван от широка усмивка, разкриваща равни бели зъби и едно "Благодаря”, последвано малко по-късно от “Знаеш ли, досега никога не са ми казвали нещо от тоя род по толкова…толкова…ами, не знам каква точно дума да използвам, но…толкова учтив, може би, начин… Получавала съм коментори от рода на: “Ей, маце, имаш готини цици…илил нещо такова… А това е нещо различно…звучи красиво…”

“Е, красиво може би би било:”Дано гръдта ти навести покой, защо не съм, където ще е той…”, пък и наистина има защо, повтарям…”

“Рядко ми се случва да получа добре изказан комплимент, пък и комплимент въобще…”

“А не би трябвало да е така. Още повече, че се предполага, че се движиш в по-изискани среди, сред хора от висота, ерудирани и изискани, и какво ли още не – хора, посещаващи светски забави, коктейли… А, струва ми се това е среда, в която би могла да чуеш нещо подобно, поне така би трябвало да е…”

“Да, да, представи си – разхождам се с чаша в ръка на някой подобен коктейл и някой костюмиран чичко, с мазен поглед и лъщяща усмивка се приближава до мен и започва да ми говори за естетизма на гърдите ми, като през това време очите му са забити в деколтето ми и лигите му аха-аха да потекат…”

“Ей, страшно!… Да не би да те се е случвало?”

“Ами да, е не точно така, но…”

Представяйки си ситуацията се затресох от смях, опрял гръб в седалката…

“Само си представи – и ти после бавно изливаш чашата си върху бялата му риза, която струва няколко стотин хиляди и той те гледа като треснат…ха- ха…и очите му още малко ще изхвръкнат от орбитите си, а по ризата и вратовръзката му се стича нещо лепкаво…ъъъргх..- прекрасно, просто великолепно….ей на това му викам аз естетизъм… Може би леко пречупен през погледа на художник от рода на Дали, Пикасо или подобен…”

Потокът на въображението ми бе прекъснат от въпрос дали бих искал да спрем за малко за по едно кафе. В първия момент, не отърсил се от напушилия ме смях изръсих:

“Ами че що да спираме, ще си го вземем и ще го пием в движение, та да се разлее по ризите и вратовръзките ни…ах, не! Простете млада госпожице, исках да кажа по коприненото деколте на фината ви рокличка, разкриваща тази тъй прекрасна гледка за моите очи; за очите на вашият недостоен спътник и очарован от красотата ви младеж…”

И двамата избухнахме в силен смях. В паузите, когато успявахме да си поемем дъх, преди отново да се залеем в кикот, тя успя да ми каже, че наблизо имало отбивка с барове, където бихме могли да спрем. Съгласих се .

Пристигнахме. Мястото бе една доста голяма отбивка от пътното платно, застроена с малки постройки, от предприемчиви търговци, решени на всяка цена да изскубнат по някой лев от шофьорите на праминаващите автомобили. Чудя се дали някой ден, някой по-изобретателен няма да постави преграда на пътя с набиващ се на очи надпис, съобщаващ на преминоващите, че не биха могли да продължат по пътя си ако не се спрат за за похарчат някакъв определен минимум от пари, явяващ се нещо като пътна такса, но съпроводена с консумация.

Седнахме. По пластмасовата маса се забелязваха петна с неустановен засега произход, но навярно бяха останали след като нещо, което вероятно е било живо преди известно време, и то в района на заведенията, е било бързо изконсумирано от прегладнял чичко с потник с тъмни петна, на който пише “I Love New York” и къси омазани с машинно масло гащи; огромният му камион спрян на десетина метра встрани все още изпускащ водни и бензинови пари от нагорещения си и смърдящ двигател.

Изминаха около пет минути преди цицеста сервитьорка, с изрусена до бяло чуплива коса, ярко червено червило, мазен поглед и къса черна поличка, разкриваща два крака, които идеално биха подхождали на някое грухтящо розово създание, да дойде.

“К'во искъте?”

“Две кафета, двойни, с по три захарчета и две Фанти, лимон.” - изрецитирах аз.

“Хубаву. Ей сига.”, и завъртя дебелия си гъз по посока на барплота.

Пристигна сравнително бързо, но все пак забавянето бе достатъчно, за да могат кафетата да поизстинат и носейки ги да успее да разлее част от тях в чинийките. С голямо удоволствие я накарах да се върне обратно и да ни донесе допълнителните пакетчета захар, които естествено бе забравила. Бяхме седнали един срещу друг и сега ми бе значително по-трудно да откъсвам поглед от красивите й и стегнати гърди и да го насочвам нагоре, към очите й, докато говорим. Понякога се улавях, че следя движенията на устните й, едва долавяйки смисъла на думите излизащи от тях. Не се и съмнявах дори за секунда, че тя много добре знае за посоката, в която очите и мислите ми бяха постоянно насочени, въпреки тъмните очила, които носех. Опитах се да се измъкна от ситуацията като смутолевих едно носово и едва чуто “Извинявай”.

“За какво ?”

“Е, хайде, как за какво?! Ами за това че съм се вторачил в гърдите ти и едва успявам да помръдна поглед оттам. Моля те, не ме приравнявай към някой от онези мазни чичковци и свалячи, за които спомена…аз просто…”

“Ти пък! Не се притеснявай, не бих могла да ти се обидя…” Казвайки това, единият й крак леко докосна моя, придвижвайки се бавно нагоре. Отвърнах й с въпросителен поглед някъде изпод рамката на очилата си. Интересно ми бе, ама стана наистина интересно какво ще е продължението на всичко това…

“Хайде да вървим!” Тя стана, остави някаква банкнота на масата, затискайки я с една от чашите и се запъти към колата. Последвах я; като се изравних с нея тя обви ръка около кръста ми, бях леко изненадан от това, но не направих нищо, за да го покажа, преструвайки се, че това едва ли не е най-нормалното нещо на света, което тя би могла да направи… До вратата на колата спряхме, ръката й ме притисна силно до стъклото и металната лъщяща повърхност. Тялото й се озова плътно до моето, а аз без да успея да реагирам адекватно, получих страстна целувка в отворената си от учудване уста…

Вмъкнах се в купето, тя заобиколи и влезе в колата; сядайки, рокличката й съвсем случайно се вдигна нагоре, разкривайки бели тесни бикини, плътно прилепнали по стегнатото й дупе. Затръшна силно вратата и все още без да каже нито дума завъртя ключа на стартера – потеглихме с рязко въртене на гуми. Бях напълно сигурен, че целият този епизод е бил внимателно проследен от очите на поне половината хора, насядали по масичките наоколо, вторачили се в нея още с пристигането ни. Мисълта за зяпналите от учудване усти ме накара да се ухиля до уши, последвано от въпросителен поглед от нейна страна.

Няколко минути мълчание, което никой от двама ни не наруши, единственото, което се случи бе бързата размяна на погледи помежду ни на няколко пъти, може би в нейния е имало нещо, което аз е трябвало да разчета, а и може би в моя тя е прочела нещо друго, което със сигурност не си мислех тогава. Намирахме се никъде, все едно къде, главен път, по който преминаваха десетки забързани коли, нескончаем поток от движещи се, бучащи, свистящи, изпреварващи се машини, откарващи натъпканите в утробите си човешки същества незнайно накъде. Малка, едва забележима отбивка вдясно от пътя, колата бързо спира, наоколо нищо, което би могло да е причина за това. Тя се обърна към мен, надигна се леко от мястото си, вдигна високо единия си крак, премести се още, след това и другия и ме възседна. Стоях неподвижен, притиснал гръб в седалката. Ръцете й се плъзнаха бързо по тялото ми; целувка, втора, трета…пръстите й съсредоточено се заеха да разкопчават колана на панталона ми. При поредната целувка си позволих леко да захапя връхчето на езика й и устните. Ръката й моментално ме притисна обратно назад…след това се надигна леко, моите ръце се плъзнаха под свободно отпуснатия плат на рокличката й и издърпаха бикините й надолу. С нейна помощ – вдигане на единия крак, след това на другия, една леко комична ситуация, в която замалко да си изкълчи крака, придружена от много сподавен смях и охкания, бикините се озоваха в ръката ми…Пръстите на другата мигом се заровиха в меките косъмчета на венериния й хълм, след това бавно плъзгайки се надолу към горещите и влажни устни на разтворената й путка. Мушнах пръст вътре в нея, придружен от стон, с другата си ръка, захвърлила парчето бял копринен плат нанякъде, смъкнах презрамките на рокличката й, откривайки гърдите й; докосвах леко с език и с устни щръкналите и зърна. Минута по-късно тя грубо ме изблъска назад, надигна се още веднъж за да смъкне панталона и слиповете ми. Покачи се върху ми и аз влязох в нея целия; тя изохка силно, явно стресната от големината на това, което се намираше вътре в нея и от усещането, което то предизвикваше…

Чукахме се така, сякаш ни бе за последно и ей сега ще настъпи свършека на света. Покрай нас забързани преминаваха потоци от автомобили, ревяха камиони, един след друг, по няколко наведнъж, безкрай, безброй. Не съществуваше нишо освен нас двамата… Нищо нямаше значение… Намирахме се на самотен, захвърлен насред безкрайната водна шир остров, на брега, пясъкът проскърцвеше и лепнеше по голите ни, вплетени едно в друго тела, гигантските листа на висока палма надвиснали над нас, морето шумно плиска вълните си в брега и в стотиците, чернеещи се върхове на обръча от коралови скалички, пръснати навред около острова… Лежахме, обменяйки телесните си сокове, увити в купчина черни сатенени чаршафи, върху огромна спалня в стая с вишнево-червени завеси, където няколко свещи хвърлят трептяща светлина, рисуваща огромни причудливи и възбудени сенки, прегръщащи се и сливащи се фигури по стените, оплетени в нечувани мрежи и гонещи се рамки; изпита бутилка вино се въргаля на пода, полузатрупана от дрехите, които бързешком сме захвърлили далеч от телата си, отдадени на изгарящата ги страст и неутолимо желание за едно добро ебане…

Бих искал сега светът да свърши. Веднъж завинаги. Едно голямо “бум!”, прекрасна светкавично придвижваща се огнена маса, втурнала се насреща като побесняла, гонена от вятъра вълна, разбиваща се в купето на колата, помитайки го мигом в пламтящ вихър, изгарящ телата ни, стопявайки и изпепелявайки метал, пластмаса и плът, превръщайки ги в едва незначитела нажежена частичка от загиващата вселена, избухнала в невероятен, изтерзаващ с мощта си телата оргазъм… Исках всичко да свърши, да се събудя и да се окаже, че всичко това никога не се е случвало, да не се налага да си спомням за вълшебните моменти рано този предиобед, когато търчах като полудял по плажа и скачах във водата, държейки ръката и докосвайки тялото на друга една жена, която в неочакваното си бързо бягство напосоки сега се опитвах да забравя, да извадя от ума си поне за ден, поне за час, поне за миг, все така неуспешно както и в предишните дни, седмици и месеци. На въпроса й накъде отивам бих отговорил “Не знам…където и да е!”… ”Защо?!”…”Защото те обичам!…” Втурвайки се в луд бяг, бяг на отчаянието, не се обърнах, за да видя изражението на лицето й …избягах. Исках непрестанно да бягам, докато краката ми и изтощеното ми тяло сами не се спрат, уморени… След дългия бяг сега, отпуснал тялото си в прегръдките на друга една страхотно красива жена, в една сладостна следоргазмена почивка АЗ ИСКАХ ДА СЕ ВЪРНА!!! Бягството не бе решение… Връщането обратно също, може би… Но бе вариантът, изходът, единствената останала възможност, следваща всяко едно бягсво.

Пътуването до средата на голямото Нищо. Весело изкарване, приятна компания, великолепно чукане, последвано от невероятно отпускане и завръщане в прегръдките на реалността. Буйният преход винаги бива последван от кратка, моментална смърт, състояща се от едно избухване на мисли, чувства, решения… Не съжалявах за случилото се, но смисълът, значението му за мен бе равно на нула. Краткотрайно приключение, запис някъде дълбоко в архивите на паметта, осъден да бъде забравен с отминаването на времето с неговия неумолим и безжалостен ход…

Сега просто исках да се завърна там, където не бях желан. Знам обаче, че засега това бе невъзможно. Недопустимо. Неправилно. И още хиляда други думи отричащи правото ми да се докосна до огромното си желание за пореден път. Затова продължих. Продължих бягството си напред, с ръцете на жената, чието име не знаех, а и не ме интересуваше, докосващи моите… Продължих, ЗАЩО !?… Слрях се за няколко дни с огромната, подвижна, забързана, убийствено смърдяща и шумяща маса от хора – плътта на Метрополиса… Няколко дни, прекарани със същата тази жена, в нейния дом; чукане, чукане, разходки, готини места, чукане, пиянски забрави, размиващи мозъка, превръщащи го в нефункционална сива каша от потиснати чувства и разкривена реалност; опити, нерядко увенчани с някакъв успех, за бягство, бягство от мислите, преследващи ме като беззъби призраци, хилещи се нагло с прогнилите си и разядени кости на ченетата си…Завръщане…Обратно у дома…Чакане…Безкрайно чакане, за да я видя…

“ БЯГСТВО “ / 30. 08. – 2. 09. 1999 /