Щастие I Бутилката се олюля и сгромоляса на иначе заглушаващия макет. Сигурно е паднала върху мраморния пепелник, забравен снощи, докато гледахме филма…мисля, че се казваше “Никаквецът”. Бутилката трябва да е станала на сол… Дявол да го вземе! Защо ме будиш толкова рано, тъп телефон? – бяха първите ми мисли. Вдигнах слушалката: -Ало?…Ало?, Ники, ти ли си? – прозвуча гласът на Стефан. – Здрасти! Как я караш? -Ако ми се обаждаш само да ме питаш – сбъркал си номера. Досега спах. -Как, още?! Та вече е два е …и двайсет…Е, няма значение. За друго се обаждам. Снощи до колко часа останахте с Джеси? -Колко е часът?!-посегнах към часовникът аз. -Два и двайсет, но нали ти казах, че това няма значение. Ще ми кажеш ли до колко…? -До три-три и нещо. Защо? Какво има? – моят часовник също показваше два и двайсет. -Ами, работата е там, че около четири, Джеси я е сполетяла злополука – рейсът, с който се е прибрала, се вмъкнал в един магазин. Право през витрината. И е заги… -Не го казвай!-почти изкрещях в слушалката.-Не, не може да е истина! Моля те, обади ми се като се събудя! -Не, не, няма нищо страшно! Животът и е извън опасност. Казват, че е загинал шофьорът и двама от най-предните седалки, които буквално са излетели през предния прозорец.Джеси е била най-отзад и само си е ударила главата и лявата ръка. Сега е в Окръжна болница и казват, че до утре-вдругиден ще се оправи. Честно! -Като че ми олекна… -Добре. А сега, да те помоля, би ли дошъл да ми помогнеш малко? Да подредим поне моята стая, а?… -Я ми се махай от главата! Бягай да извикаш Нина да ти помага. Аз сега имам съвсем друга работа. -После, преди да тръгна за болницата, побрибрах малко и си взех студен душ. |
II -Ето тук, в сто и десета стая. Заповядайте! Беше се обърнала към прозореца и гледаше навън. Щом се отвори вратата леко се извърна и погледна безразлично изпод завивките. -Здравей!-най-скромно ме поздрави. -Здрасти!-отвърнах.-Как си? -Горе-долу. А ти?-попита по навик. -От кога лежиш така? -Ами от около единайсет чaса. -После замълчахме. Изглежда нямаше какво да си кажем. Доста помълчахме. Не знаех какво да кажа. Чувствах, че трябва да кажа нещо, а не знаех какво. Да я попитам как е станало…Не е удобно. -Просто една злополука. Но такава какво…? -Казват, че до два дена ще станеш на крака.-прекъснах тишината аз. -Да така казват. -Няма страшно. Ще се оправиш. -Сигурно… Кара ме да се чувствам виновен. Беше очевидно, а сега се и потвърждава, че нещо между нас куца. И то от онази вечер насам. Видя го само веднъж, но то беше достатъчно, за да отскочи една искрица и да подпали душата й. Оттогава започнахме да излизаме по-рядко и сякаш само заради благоприличието. Разбира се продължи да идва в стаята ми да си бърборим или да гледаме някой филм, който беше успяла да намери, но нещо беше изчезнало. Онази топлота, с която ме прегръщаше и целуваше я нямаше… Не че беше съвсем изстинала, но беше намаляла. После го видя с едно момиче и това отчасти ме успокои, макар и за кратко. Защото не след дълго той я заговори във фоайето. Покани я на купон, който бе организирал в своя апартамент и това беше фиктивният край между нас. И мен покани, но щеше да е по-добре да не беше го правил. И за двама ни. А така трябваше да преглъщам неща, които не ми бяха присърце… Е, все пак ние продължавахме да ходим заедно, но вече само…не знам защо. По-добре щеше да бъде, ако ме беше оставила. Поне щях да знам, че съм свободен да правя каквото си искам. Така ме ограничава да не направя нещо и да изляза аз виновен за раздялата. -Ще искаш ли нещо да ти намеря? -Например…?- тя беше хладна. -Нещо да ти трябва. -Не знам… -Ясно – нищо! Е, аз тогава ще си тръгвам. Обади ми се като те пуснат…Чао! -Чао! |
III Глупава работа! Защо ли все не ми върви с момичетата? Ходя година-две и се разделяме. Преди години – в шести клас опитах да се сдружа с едно момиче от по-долния – пети. Казваше се Магдалена. Ходихме, ходихме и след това се разделихме – тя остана да си кара осмия, а аз се настаних в гимназията. Математическа. За какво ми беше и аз не знам. Там, обаче, си харесах едно момиче от съседния клас и започнах да го ухажвам. То идваше у нас, аз ходех у тях и тъй четири години. После не знам къде изчезна. И ето ме сега – уж ще ставам инженер. Дано се реализирам. Така ще имам от какво да се храня. И тук си харесах едно момиче, но пък нищо не излиза като гледам… -Влез!-отвърнах на почукването. Вратата се открехна и на нея се показа Джеси със странна бяла шапка. Как не! Това бяха бинтове, а шапката държеше в ръка. -Здравей! Може ли?-попита. -Да, заповядай!-махнах дрехите от един стол и го поднесох.-Не искаш ли нещо да пиеш? -Не, благодаря! Дойдох да ти кажа нещо важно. За теб и мен. -Може би го очаквах…Е, казвай! -Виждаш ли, положението ми е доста сложно… -Дай по-накратко. По същество! -Ами по същество…О, не! Моля те , разбери ме! -Добре! Да кажем “край” и край! Така ли? -Мисля, че не би трябвало толкова напряко, но щом ти така искаш – да! -Случвало ми се е и друг път и мисля, че започна да не ми пука. Е, какво да се прави – в живота всичко се случва - разделих се и с тази. Поне спокойно да се подготвя за изпитите. Пък дотогава, като дойдат зайците, ще видим какъв ще ми е късмета… Нищо. Дори и тази година ми дойде като поука – не трябва прекалено да се осланяме на доверието и случайността. |
IV Към Нова Година започнах повече да се грижа за себе си. Не знам защо досега се бях затварял за света около мен, ,но усещам, че е било прекалено неудобно като начин на съществуване. Човек само с общуване може да оцелее. “Скрит ли си някъде в миша дупка, там ще те забравят, там и ще си изгниеш!” Е, нищо особено не правех, просто беше странно, че толкова време не бях излизал свободно с приятели. Ходехме по барове, дискотеки или на купони и учудващо много момичета се опитваха да ме спечелят. Е, аз , заради спомените, не се поддавах кой знае колко и /с не особено голямо безразличие/ отказвах. Исках да видя как ще се чувствам малко сам. И всъщност не беше зле. Така бях свободен сред компанията, в която се движех и разполагах напълно със себе си. Преди отдавах повече време на онази, която си бях избрал за спътник. Сега можех да го отдавам на която и каквато си искам. Често я срещах с новия й приятел. Изглеждаше щастлива, но, интересно, това въобще не ме трогваше вече. За себе си аз бях по-щастлив от нея. А когато тя поиска може винаги да се върне. А приятелите ми даже се и учудваха на това мое безразличие. “Няма страшно, казвах, няма да умра от самостоятелност, я!” Прекарахме страхотна Нова Година. Що чинии и бутилки изпразнихме. После два дена не можех да чета за сесия. Добре поне, че бяха почивните… Завърши още една неуспешна година. Според моите заключения не трябва да се надяваме прекалено много на случайността, но все пак надеждата ми даваше поне някаква опора. Не можех все да летя като частица прах – накъдето ме духне вятърът на безцелността. Безцелното съществуване не е интересно и човек губи смисъла на живота. “Човек трябва да си е поставил някаква цел и да я гони като ловеца, който преследва своята сърна!” Трябва да имам нещо, което да се стремя да постигна. Иначе мога и да клеясам. И така вече си бях набелязал едно симпатично момиче, при което да си опитам късмета, когато я видях… |
V Не можех да оценя все още дали появяването й беше на добро или на лошо. Това тепърва щеше да си проличава. Изпърво помислих, че не е на добро, защото отначалото нещо не потръгна, но по-нататък отношенията се пооправиха. -Здравей! -Здрасти! Все така се поздравявахме, когато се срещахме по коридорите. И никой не се осмеляваше да завърже по-сериозен разговор. Дали нямаше за какво? Не мисля така. Лично аз имах доста неща за разправяне, но все не се осмелявах да прекъсна дългата пауза, която ни беше разделила. Най-сетне се реших: -Здравей, може ли да те изпратя?-попитах я след една лекция. -Защо пък не?!-отвърна с усмивка тя. След това нещата малко се изясниха. Почти винаги след занятията минавахме през някой бар, докато я изпращах. Говорехме за какво ли не, но едва след доста време /прекалено доста, за да осъзная, че много се бавя/ посмях да подхвърля темата за старото приятелство. Първия път не последва никаква реакция. Не знам дали трябваше да си помисля нещо, но аз не си го помислих. Реших да изчакам и да опитам поне още веднъж. И опитах: -Знаеш ли, Меги, непрестанно ме тормози въпроса около старата ни дружба. Моля те, кажи ми как стои той за теб сега, защото започвам да се побърквам. -Виж, аз мисля, че би трябвало да се досетиш – между нас всичко беше свършило и, може би, ще трябва да започнем отначало, ако искаме да продължим. Оттогава доста се сближихме. Често идваше в стаята ми да си убива времето. По-нататък нещата започнаха да се задълбочават и мога да твърдя, че пребиваването ми /това, което оставаше да изкарам/ като студент стана много по-леко и приятно. Може би трябва да си върна думите назад, защото прекалено много съм задължен на случайността, но все пак ги оставям, като само прибавям едно “не винаги” или, може би по-добре – “почти никога”. Но, все пак, дори и във всеки закон има изключение. И именно на това незачетено изключение дължа случайната среща, която ме направи малко по-щастлив. Така животът ми стана по-пълен, по-весел. И може би бях достигнал целта си. Бях намерил някого, за когото да се грижа и който да ми помага в тежките моменти от живота. |
VI Оня ден срещнах Джеси. Излизаше от едно затънтено барче. Още се чудя как се озовахме по едно и също време там. Изглежда нещо не беше наред, а и отдавна не я бях виждал с приятеля й /на когото така и не се интересувах да науча името/. -Здравей, Дже!-казах, като й пресякох пътя. –Какво става с теб? Не съм те виждал скоро по коридорите. Как вървят нещата? Тя изглежда доста се зарадва на неочакваната среща: -здравей! Точно ти ми трябваш!-каза-Знаеш ли, искам да те попитам нещо – продължи след малко. –Имаш ли малко време да ми отделиш? -Да, и без това не знаех какво да правя и бях тръгнал да се развявам из града. Ела да влезем вътре. Седнахме на още свободната й маса и аз я подканих да продължи като я погледнах право в очите. -Виж, моля те. Моята история доста се заплете. Оня, дето уж ме харесваше, взе че излезе голям никаквец и ме заряза за някаква там и… - каза като ме погледна с омайващите си сини очи, които сега се бяха превърнали в едно нещастно сияние. Чудя се как ли човек би устоял на такова умиление и горест. Като се замислих малко й отвърнах: -Джеси, не знам как да ти кажа. Мисля, че това, което направи ти с мен, направих и аз, макар и по-несъзнателно. Ще се опитам да ти помогна доколкото мога, докато си намериш щастието в живота. Не ти обещавам много, но ти сама разбираш… Тя леко уни, но все пак малко се обнадежди – нямаше да пропадне – имаше макар и минимална подкрепа и утеха. Все някога трябваше да и се усмихне щастието. А пък аз съм такъв – не мога да отказвам никому помощ. Услужлив човек съм. Някога и аз ще се окажа в нужда и няма да бъда сам. Ще имам мнозина верни приятели, които ще ми се притекат на помощ. И така, както всичко отначало се беше стекло на моята глава постепенно започнах да се отърсвам от сполетялото ме и да се окопитвам. И изглежда сега всичко се е прехвърлило върху Джеси, защото сега тя изглеждаше толкова нещастна, колкото бях аз може би при първата раздяла. С нея се разделих по-лесно, защото вече малко или много бях свикнал с подобен род преживявания. Пък може би и защото очаквах нещо по-различно. Е, сега вече не съм сам. А на Джеси ще се опитам да помогна доколкото мога. Все пак нали няма аз да й оправям кашата, която сама си забърка! |