Съкровището Още се излежавах, когато Пешо влезе с гръм и трясък в стаята ми. -Какво ти става, бе?-нахоках го аз.-Да няма пожар, че така си се разбързал? -Не, не!-задъхан едвам говореше той.-Виж това!-и той ми показа някакъв лист. Аз го взех и го отворих. На него бяха нарисувани разни линии, някакви триъгълници, дървета и кръгчета. Беше написано: КАРТА НА СЪКРОВИЩЕТО. -Ти да не будалкаш нещо?-усъмних се аз.- Откъде я взе? -Намерихме я на двора. Беше полузаровена. Матьо като си играеше я изкопа и ето я… -Добре. Може и да излезе нещо. Само внимавай - ако нещо не излезе, ти ще си изпатиш. Сега върви да събереш момчетата. Пешо изскочи като стрела, а аз отидох да закуся. *** Не бях закусил още, когато Пешо влетя в кухнята и каза: -Всичко е готово, бате Ники. Взехме даже и лопати. Аэ тихо се изсмях и си довърших закуската. Обух се и тръгнахме с бандата към указаното място. А то не беше много далече – на около двеста метра от нас, в развалините на хълма. В бандата бяхме: аз, Димчо, Гошо, Петър, Васко и разбира се, Пешо. Като стигнахме той се забърза да инспектира положението. Като стигна горе той се огледа и извика: -Всичко е спокойно! Стигнахме и ние. Огледах околността и после извадих картата. На нея точно бяха нарисувани всички предмети наоколо – дърветата, колоните на развалините /кръстчетата/ и разните там дупки /триъгълничетата/. Имаше и едно кръстче, което явно беше “заровеното съкровище”. Аз все още подозирах, че някой си прави майтап с нас и нямаше да повярвам, докато не го видя 8пък кой знае – дори и след като го видя/. Кръстчето беше на около два-три метра от последната колона. Нямахме време за губене, затова започнахме да копаем веднага. Не бяхме изкопали много, когато лопата на Васко удари нещо твърдо. Всички започнахме да копаем там и след малко пред нас блесна метално сандъче. Петьо се наведе и го взе. -Видя ли?-чух зад мен гласа на Пешо.-А пък ти не вярваше. -Добре де, добре!-Пренебрежително му отговорих аз и всички се запътихме да го отворим. Слязохме от склона и се скрихме в малката горичка. Пешо нещо се забави и аз използвах случая пак да му се скарам: -Къде беше? -Зарових дупката. - Отвърна ми той. - Може и още някой да го потърси. -Ех и ти с твоите измишльотини. Другите вече почти бяха отворили сандъчето. Когато открехнахме капака , изумени видяхме вътре само пари. Димо се престраши, бръкна вътре с шепа е извади част от монетите, за да се увери, че са истински. -Знаете ли –обади се Гошо, - аз мисля, че ще е по-добре да предадем това съкровище на властите. -Хайде де. Това съкровище. – И тъй като бях най-голям, никой не се нае да ми противоречи. Тъкмо се канехме да излезем от гората, когато по пътеката чухме гласове. Скрихме се и затаихме дъх. Към нас се зададоха двама души. Единият висок, а другият по-нисък и набит. Те вървяха и говореха нещо помежду си. Когато се приближиха чухме: -Как можа да я изгубиш – караше се дебелият. -Не се сърди толкова, де. Нали знаем горе-долу къде е. Ти се благодари на моя ум, че съм запомнил ка… Двамата отминаха и се запътиха към същото място, където намерихме съкровището /по-точно развалините/. -Браво, бе, Пешо! Ти си мислил за всичко. -А ти все се караш. -Е! То може ли без да се покараме малко. – пошегувах се аз, но на Пешо никак не му беше до смях: -Да де, да! – Кисело отвърна той. -Пътувайте момчета, да едим да видим какво правят онези. – подхвърли Димо, - Може да имаме някакви намерения. -Отлично предложение. – казах аз и всички се запътихме натам. Току-що бяхме се скрили зад една колона, когато дебелият почти и извика: -Тук го няма. Ще се наложи да прекопаем всичко наоколо. -Какво стана с твоята отлична памет – злорадстваше високият. -Ти остави на мира моята памет, ами копай! -Прави сте момчета. Ще трябва да предадем съкровището на властите – Най сетне се убеди Васко. -Добре. Само че…я, ти Пешо, ги проследи тези двамата, да видиш къде живеят -Пак аз, нали!- Каза той навъсен и остана, тъй като ние заминахме. Пристигнахме в града и веднага се отправихме към участъка -Добър ден. – каза Петьо на милиционера. -Добър ден, деца.- отвърна той. – За какво сте дошли тук. -Ами, това…ние…-подхвана Димчо. -Чакай и ти пък. Много бързаш. – спрях го аз. – Сутринта случайно открихме ето тази карта – казах, като погледнах картата. Милиционерът разгледа картата и каза: -Добра работа дте свършили, момчета. Тези пари ги търсим вече три дена. Двама бандити ги откраднаха от банката. -Единият висок, а другият нисък и дебел, нали? –обади се Петьо. -Да…А ти откъде знаеш? -Ами те сега са там. -Къде там? – учуди се милиционерът. -Ами в развалините. Там беше заровено съкровището. -Той, Пешо, остана да ги проследи къде живеят Всеки мо… Не можах да довърша мисълта си, защото Пешо тъкмо влезе. -Те…те…-не можеше да каже нищо запъхтения Пешо. -Успокой се. – Инспекторът му наля чаша вода и му я подаде. – Ето, пийни си. Като се успокои Пешо ме попита: --Защо не ми каза, че имат кола?… Всички дружелюбно се разсмяха, а той продължи. -Тичал съм след тях до другия край на града. Зад един ъгъл едва не ги изпуснах. Добре, че бяхме спрели на кръстовище. -Успя ли да видиш къде живеят? -Да. В една стара къща, почти на края на града. -Знам я тази къща. Само дето не знаех, че там живее някой. Добре, деца. Благодаря ви. Добра работа свършихте. Другите си тръгнаха, но аз останах и казах: -Другарю милиционер, може ли да дойда при залавянето на крадците? -Може, Николайчо, може. Ела! Само че после майка ти да не ми се кара, че съм те взел? -Ар тя нямя да разбере. *** Как нямаше да разбере като на другия ден целия град знаеше мен и приятелите ми. За сметка на това след залавянето аз получих цяла кесия, пълна с бонбони. Разбира се изядохме ги заедно с другарите ми, но за мен оставаше и похвалата на милиционера. |