Съкровището

Още се излежавах, когато Пешо влезе с гръм и трясък в стаята ми.

-Какво ти става, бе?-нахоках го аз.-Да няма пожар, че така си се разбързал?

-Не, не!-задъхан едвам говореше той.-Виж това!-и той ми показа някакъв лист.

Аз го взех и го отворих. На него бяха нарисувани разни линии, някакви триъгълници, дървета и кръгчета. Беше написано: КАРТА НА СЪКРОВИЩЕТО.

-Ти да не будалкаш нещо?-усъмних се аз.- Откъде я взе?

-Намерихме я на двора. Беше полузаровена. Матьо като си играеше я изкопа и ето я…

-Добре. Може и да излезе нещо. Само внимавай - ако нещо не излезе, ти ще си изпатиш. Сега върви да събереш момчетата.

Пешо изскочи като стрела, а аз отидох да закуся.

***

Не бях закусил още, когато Пешо влетя в кухнята и каза:

-Всичко е готово, бате Ники. Взехме даже и лопати.

Аэ тихо се изсмях и си довърших закуската. Обух се и тръгнахме с бандата към указаното място. А то не беше много далече – на около двеста метра от нас, в развалините на хълма. В бандата бяхме: аз, Димчо, Гошо, Петър, Васко и разбира се, Пешо. Като стигнахме той се забърза да инспектира положението. Като стигна горе той се огледа и извика:

-Всичко е спокойно!

Стигнахме и ние. Огледах околността и после извадих картата. На нея точно бяха нарисувани всички предмети наоколо – дърветата, колоните на развалините /кръстчетата/ и разните там дупки /триъгълничетата/. Имаше и едно кръстче, което явно беше “заровеното съкровище”. Аз все още подозирах, че някой си прави майтап с нас и нямаше да повярвам, докато не го видя 8пък кой знае – дори и след като го видя/. Кръстчето беше на около два-три метра от последната колона. Нямахме време за губене, затова започнахме да копаем веднага. Не бяхме изкопали много, когато лопата на Васко удари нещо твърдо. Всички започнахме да копаем там и след малко пред нас блесна метално сандъче. Петьо се наведе и го взе.

-Видя ли?-чух зад мен гласа на Пешо.-А пък ти не вярваше.

-Добре де, добре!-Пренебрежително му отговорих аз и всички се запътихме да го отворим. Слязохме от склона и се скрихме в малката горичка. Пешо нещо се забави и аз използвах случая пак да му се скарам:

-Къде беше?

-Зарових дупката. - Отвърна ми той. - Може и още някой да го потърси.

-Ех и ти с твоите измишльотини.

Другите вече почти бяха отворили сандъчето. Когато открехнахме капака , изумени видяхме вътре само пари. Димо се престраши, бръкна вътре с шепа е извади част от монетите, за да се увери, че са истински.

-Знаете ли –обади се Гошо, - аз мисля, че ще е по-добре да предадем това съкровище на властите.

-Хайде де. Това съкровище. – И тъй като бях най-голям, никой не се нае да ми противоречи.

Тъкмо се канехме да излезем от гората, когато по пътеката чухме гласове. Скрихме се и затаихме дъх. Към нас се зададоха двама души. Единият висок, а другият по-нисък и набит. Те вървяха и говореха нещо помежду си. Когато се приближиха чухме:

-Как можа да я изгубиш – караше се дебелият.

-Не се сърди толкова, де. Нали знаем горе-долу къде е.

Ти се благодари на моя ум, че съм запомнил ка…

Двамата отминаха и се запътиха към същото място, където намерихме съкровището /по-точно развалините/.

-Браво, бе, Пешо! Ти си мислил за всичко.

-А ти все се караш.

-Е! То може ли без да се покараме малко. – пошегувах се аз, но на Пешо никак не му беше до смях:

-Да де, да! – Кисело отвърна той.

-Пътувайте момчета, да едим да видим какво правят онези. – подхвърли Димо, - Може да имаме някакви намерения.

-Отлично предложение. – казах аз и всички се запътихме натам.

Току-що бяхме се скрили зад една колона, когато дебелият почти и извика:

-Тук го няма. Ще се наложи да прекопаем всичко наоколо.

-Какво стана с твоята отлична памет – злорадстваше високият.

-Ти остави на мира моята памет, ами копай!

-Прави сте момчета. Ще трябва да предадем съкровището на властите – Най сетне се убеди Васко.

-Добре. Само че…я, ти Пешо, ги проследи тези двамата, да видиш къде живеят

-Пак аз, нали!- Каза той навъсен и остана, тъй като ние заминахме.

Пристигнахме в града и веднага се отправихме към участъка

-Добър ден. – каза Петьо на милиционера.

-Добър ден, деца.- отвърна той. – За какво сте дошли тук.

-Ами, това…ние…-подхвана Димчо.

-Чакай и ти пък. Много бързаш. – спрях го аз. – Сутринта случайно открихме ето тази карта – казах, като погледнах картата.

Милиционерът разгледа картата и каза:

-Добра работа дте свършили, момчета. Тези пари ги търсим вече три дена. Двама бандити ги откраднаха от банката.

-Единият висок, а другият нисък и дебел, нали? –обади се Петьо.

-Да…А ти откъде знаеш?

-Ами те сега са там.

-Къде там? – учуди се милиционерът.

-Ами в развалините. Там беше заровено съкровището.

-Той, Пешо, остана да ги проследи къде живеят Всеки мо…

Не можах да довърша мисълта си, защото Пешо тъкмо влезе.

-Те…те…-не можеше да каже нищо запъхтения Пешо.

-Успокой се. – Инспекторът му наля чаша вода и му я подаде. – Ето, пийни си.

Като се успокои Пешо ме попита:

--Защо не ми каза, че имат кола?…

Всички дружелюбно се разсмяха, а той продължи.

-Тичал съм след тях до другия край на града. Зад един ъгъл едва не ги изпуснах. Добре, че бяхме спрели на кръстовище.

-Успя ли да видиш къде живеят?

-Да. В една стара къща, почти на края на града.

-Знам я тази къща. Само дето не знаех, че там живее някой. Добре, деца. Благодаря ви. Добра работа свършихте. Другите си тръгнаха, но аз останах и казах:

-Другарю милиционер, може ли да дойда при залавянето на крадците?

-Може, Николайчо, може. Ела! Само че после майка ти да не ми се кара, че съм те взел?

-Ар тя нямя да разбере.

***

Как нямаше да разбере като на другия ден целия град знаеше мен и приятелите ми. За сметка на това след залавянето аз получих цяла кесия, пълна с бонбони. Разбира се изядохме ги заедно с другарите ми, но за мен оставаше и похвалата на милиционера.