Те са върлували въ края на 18. векъ и въ нача-лото на 19-й. Въ 1800 г. кърджалии нападнали на Тетевенъ-и защото тетевенци се помучили да се защитаватъ, те из-горили града. Троянъ въ това време е билъ малко село съ къщици тукъ-тамъ. Обикновено кърджалиите били по-маци и като наближавали селото, тупали съ тюлембеци (барабани) и идели отъ къмъ Дренова могила, надъ се-гашния санаториумъ. Троянците като чували тюлембеците разбегвали се по колибите си. Кърджалиите ходили изъ селото, гуляли, обирали, обезчестявали и следъ три дни забие пакъ тюлембекътъ и си отивали.
  Ето единъ дребенъ случай: Баща ми Илия Власевъ Лингорски билъ малко дете и спелъ въ люлката. Зату-пали тюлембеците и всички изъ къщи: баба — тогава булка— и момите избегали на Равни-рътъ, дето имали къща. Останала само свекървата — баба Илийца. Кър-джалите влезли въ кжщи и искали да имъ направятъ млинъ (баница)и да заколять кокошка. Баба имъ казала,. че тя е много стара и не може да готви. Тогава те я по-питали: „ами де е булката?" Тя отговорила, че нема булка. „Какъ така", рекли те, като сочили детето въ люлката, „люлка има, булка нема"! Тогава тя имъ казала, че ще отиде да повика булката, ала ги издебнала, та си взела и детето. Баба се не върнала, а те си шътали сами изъ къщи: изпоклали всичките кокошки и на двора имъ наре-дили главите на търкало, па турили въ средата главата на петела. Следъ три дни си отишли. Такива грабежи често се повтаряли и траяли дълго време — до преди сто години.
  Интересно е, че кърджалиите се страхували да хо-дятъ изъ „гората" и тамъ по къщите да обиратъ хората. Те понекога се стремили да ги измамятъ да слезатъ въ селото и тогава да ги обиратъ. Единъ отъ техъ се изкач-валъ на некоя могила, та викалъ: „Брей, хора селяни,. слезте въ селото, че поразиите си отидоха!" Които били наивни, слизали и те ги обирали.
  Споредъ Петъръ п. Христо Дренски, прадедо му Дедо Станчо Дренътъ билъ кърджалия. Ето какво раз-правя той за него: Кога и отъ къде е дошьлъ той въ днещната махла Дренска, Троян. община, не се знае. Моятъ дедо. Станчо, кръстенъ на него, ми разказваше,че той билъ отъ гр. Дреново. Той по некакъвъ начинъ задигналъ отъ. турците дисаги съ жълтици и се заселилъ по тия крайща. Следъ време той си вземалъ жена отъ махла Баба Стана, и зада не се чудять отъ къде е толкова бо-гатъ, направилъ на Черни Осъмъ една воденица. Следъ време той се преселилъ .въ Троянъ: купилъ селище и направилъ къща до черквата и отворилъ дюкянъ, въ които продавалъ тамянъ и маниста. Изглежда, че преди това, той е ималъ друго селище около „Кръста", защото въ това време черквата не е съществувала на сегашното си място и въ сегашния си видъ.Тойе ималъ 14 сина и четири дъщери. Два пжти се женилъ. Втората му жена била отъ с. Калейца.
   Другояче ни се предаде историята за задигането на дисагите съ жълтици отъ Пенчо TонковъДренски:
    Било въ кърджалийско време. Дядо Станчо Дренътъ живелъ някъде въ махла Баба Стана.Билъ доста изве-стенъ и до някжде книжовенъ (възможно да се е училъ въ монастиря). Една нощь дохожда при него единъ кърджалия и му казва, че по заповедь .на главатаря, той. трябвало да даде няколко пити хлябъ и други продукти за четата. Дядо Станчо го приелъ, разбира се, любезно, нагласилъ всичко, каквото било искано и го отпратилъ съ много здраве на главатаря Знаялъ дядо Станчо, че кър-джалйите са свирепи хора, че правили големи обири. и постоянно прекарвали катъри съ злато. Затова решилъ. да стане съучастникъ въ техните печалби. И когато втори пъть дошълъ човекъ отъ четата да иска хлябъ, -между другото го подпиталъ, дали не ще може да влезе и той въ четата. Кърджалиятъ казалъ, че за това ще трябва да. пита главатаря. Дядо Станчо е билъ човекъ едъръ, съ здраво телосложение, съ широки гърди, лице грубо, очи силни и буйна, къдрава коса, затова е можалъ да вдъхне доверие, че ще стане добъръ кърджалия. Следъ няколко дни главатарьть праща да го викатъ. Дядо Станчо не за-бавилъ да се яви. Главатарьть почва да го разпитва, знае-ли да борави съ пушка и не е ли страхливъ, защото те често изпадатъ въ опасность, убивать хора, палятъ и грабятъ.ДqдоСтанчо кима глава утвърдителнo. Презъ това време минава не далечъ единъ попъ, възседналъ на конь. Главатарьтъ сепровиква: „Ха, сега да ти видимъ юначеството! Дайте му една пушка". И дqдо Станчо безъ много-много да му мисли, дига пушката и сваля попа отъ коня. Понеже билъ доста уменъ, той скоро спечелва до-вeрието навсички и бива направенъ нeщо като касиеръ и счетоводитель на бандата. Нему били повeрени двата катъра, които преносвали златото. За пазители му били дадени още двама читаци. Той вече не участвувалъ въ разбойничествата, а съ катъритe стоялъ винаги по на 10—20 клм. далечъ отъ бандата, като ималъ за всеки случай уговорени пунктове, където се събирали въ определено време. Между това единъ день дядо Станчо трябвало да се прибере въ къщи, понеже жената му на-ближавало да ражда. Отишълъ заедносъ единъ кърджалия. Къде са били катърите тогава, не се знае, но дядо Станчо искалъ да остане въ къщи. Обаче читакътъ не му позволявалъ, като го заплашвалъ, че ще го застреля. Дядо Станчо го оговарялъ да остане да помогне на жената, доде се мъчи, та после ще заминать пакъ. Презъ това време се ражда момче — Радьо. Дядо Станчо се эарадвалъ. Зарадвалъ се и турчинътъ и грабналъ една шепа желтъци, та далъ на майката. Дядо Станчо продъл-жилъ да бъде пакъ съ бандата. Но сега вече усилено започналъ да крои планове какъ да откара катърите съ элатото въ своя дворъ. Но такъвъ случай все още не ид-валъ.Най-после и това станало. Било привечерь, когато се наваляли къмъ „Хисарлъка" — Карлово — въ мест-ностьта „Кривина". Тогава била „Черната местность". Вър-вели най-напредъ двата катъра съ пълни дисаги жъл-тици и следъ тяхъ двамата турци, а той най-подиръ. Гледа дядо Станчо насамъ-натамъ, няма жива душа — дружината била някъде далечъ. Когато пада сгода, той   вдига набързо пушката и изотзадъ стреля на двамата турци, а следъ това наранява и себе си съ куршумъ въ едното бедро и захваналъ да вика: „Хора, брей, избиха ни!" Разбира се, никой не се обадилъ. И той се претъркулилъ няколко крачки изъ гората надолу, а катърите подплашени, побянали изъ гората. Но не много далечъ отишли. Седи той така часъ, два, никой не идва. Най-после, когато вече сестъм-нява добре, той става и приближава до убитите, като от-далечъ вика: „Ей, хора, братя, станете бе, раниха ме!" Искалъ да провари отдалечъ, дали не е някой отъ тяхъ още живъ,но никой не се обажда. Приближава той по-лека къмъ единия, бутва го — той се вкоченилъ. Бута другая —и той също. Тръгва веднага, намира катърите и се спуща съ тяхъ по реката Стрема. Тукъ той намира удобно място и закопава. парите подъ корените на едни върби. Какво е направилъ следъ това съ катъритЬ, не се знае. Но следъ няколкодневно скитане той намира бандата, и започва да се оплаква: „Къде се изгубихте бе хора, насъ ни изтрепаха, нападна ни силна чета: моите другари из-биха. Ето на, мене ме раниха, катърите откараха, парите пропаднаха".На това изглежда съ повярвали всички, още повече като го гледали раненъ. Но за да не стане някакво подозрение и за да не го следятъ и у тяхъ, той остава въ бандата още няколко месеци. Презъ това време, той подготвя почва и подъ предлогъ, че му било вече омръз-нало, че ималъ работа въ кжщи, той успява да напустне бандата и се прибира въ кжщи
 Следъ време, разбира се, той успява да прекара закопаното по Стрема злато и го закопава въ двора си подъ една ябълка. Но това станало достояние на единъ отъ синовете му.Калчо, които постоянно наблюдавалъ баща си, че се се навърта около ябълката и оглежда мястото. Единъ пъть синъ му успялъ да го нзварди, разкопалъ мястото и си изва-дилъ малко жълтици, които прикрилъ на свое място. Дядо Станчо усетилъ това и ги махналъ отъ тамъ, като ги прикрилъ на друго място. Този синъ Калчо по-после станалъ кожу харь: подплащаяъ аби на турците съ лисичи кожи, а за копчета поставилъ пачи глави. Сетне той се преселва въ Пловдивъ, кждето покрай занаята се зани-мавалъ и съ сарафлъкъ, докато най-после станалъ чор-баджия — „Хаджи Калчо". Какво е станало по-нататъкъ съ дяда Станча и кога се е преселилъ въ Троянъ, раз-казвачътъ не знае. Знае само, че тоя дядо Станчо е умрялъ въ някой мънастиръ Троянскиятъ или другъ, неизвестно - където отишелъ на поклоцение. (По писмено сведение на Петъръ п. Хр. Дренски).